Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.06.2012 07:10 - РУДОЛФ ЩАЙНЕР "ВЪВЕДЕНИЕ В ТАЙНАТА НАУКА" - 3
Автор: taidzi Категория: Лични дневници   
Прочетен: 6045 Коментари: 2 Гласове:
25


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
СЪЩНОСТ НА ЧОВЕКА
При разглеждането на човека от гледна точка на свръхсетивното познание, веднага влиза в сила това, което по начало е валидно за този начин на познание. Това разглеждане е свързано с признаването на „явната тайна" в самото човешко същество. За сетивата и за обвързания с тях разум, е достъпна само една част от това, което свръхсетивното познание обхваща от човешкото същество, а именно физическото тяло. За .да вникнем добре в понятието „физическо тяло", трябва първо да насочим вниманието си към едно явление, което се простира като велика загадка над всеки миг от живота: смъртта и във връзка с нея да проучим цялата т.н. нежива природа, минералното царство, което непрекъснато носи смъртта в себе си. По този начин се обръщаме към редица факти, чието пълно изясняване е възможно само чрез свръхсетивното познание; на тези факти е посветена и по-голяма част от предлаганата книга. Тук обаче сме длъжни да посочим определени понятия, които ще се окажат важни ориентири за читателя.
Във видимия свят физическото тяло на човека е онова, което го прави подобен на минералния свят. В същото време физическото тяло не може да бъде смятано за нещо, което различава човека от минерала. За непредубеденото мислене преди всичко е важен фактът, че след смъртта се проявява онази част от човешкото същество, която го приравнява с минералния свят. Трупът е онази част от човека, където се разиграват процеси, характерни за минералния свят. В тази част на човешкото същество трупа действуват същите сили и вещества, които действуват и в минералния свят. От друга страна обаче, трябва ясно да посочим елементарния факт, че след смъртта, за физическото тяло настъпва пълен разпад. Справедливо е да добавим: без съмнение, в човешкото физическо тяло се намират същите сили и вещества, каквито имаме и в минерала; обаче през времетраенето на живота тяхното действие е подчинено на една по-висша задача. Тези действия стават присъщи на минералния свят едва след настъпването на смъртта. Едва тогава те се проявяват съобразно своята собствена природа, а именно като разрушители на човешкото физическо тяло.
Ето как в самия човек трябва ясно да разграничим „явното" от „скритото", „видимото" от „невидимото". Защото през времетраенето на живота, „невидимите сили" трябва да водят една непрекъсната борба срещу веществата и силите в минералната област на физическото тяло. Престане ли тази борба, веднага настъпва чисто минералната активност.
С това ние посочваме и онази точка, от която трябва да започне науката за свръхсетивния свят. Тя трябва да търси онова, което ръководи споменатата борба. А точно то е нещо скрито и невидимо за нашите сетива. То става достъпно едва за свръхсетивното наблюдение. Как може човек да постигне онова равнище, което му позволява да види „невидимото", също както обикновените очи различават физическите предмети, ще стане ясно в следващите глави на тази книга. Сега е по-важно да опишем какво се установява при свръхсетивното наблюдение.
Вече споменахме: Описанието на пътя, който ни издига до по-висшето „виждане", може да има стойност, само ако човек първо се запознае с един обикновен разказ за това, което установява свръхсетивното изследване. Защото в тази област човек може да разбере нещо дори и още да не го е наблюдавал. Добрият път към „виждането" е този, който тръгва от разбирането.
Невидимите сили, които водят непрекъснатата борба срещу разпадането на физическото тяло, могат да бъдат наблюдавани само от хора с „висши виждания"; действията им обаче са достъпни и за обикновения човек. А тези действия се проектират в облика или формата, която по време на живота съединява и консолидира минералните вещества и сили на физическото тяло. С настъпването на смъртта, тази форма постепенно изчезва и физическото тяло се превръща в част от останалия минерален свят. Обаче свръхсетивното виждане може да проследи всичко онова, което по време на живота пречи на физическите вещества и сили да проявят своето специфично и разрушително действие спрямо физическото тяло и да го наблюдава подробно като една самостоятелна част от човешкото същество. Нека да наречем тази самостоятелна част „етерно тяло" или „жизнено тяло". (Atherleib или Lebensleib)
За да не се промъкнат недоразумения още в самото начало, трябва да обсъдим още две подробности, които са свързани с тези понятия. Думата „етер" тук няма да се употребява в онзи смисъл, който влага в нея съвременната физика. Тя например дефинира етера като носител на светлината. Но тук този термин ще бъде употребяван само в смисъла, посочен по-горе, а именно да обозначи това, което е достъпно за висшето виждане, и което за сетивното наблюдение се проявява само в своите действия; с други думи: Това, което съединява минералните вещества и сили, придавайки им специфичната форма на физическото тяло.
Думата „тяло" също трябва да бъде разбрана правилно. За назоваване на по-висшите неща от Битието ние сме принудени да си служим с думите на обикновения език. Те са предназначени да изразяват само физически и сетивни факти. Естествено, в сетивен смисъл „етерното тяло" не е нещо телесно, колкото и фино да си го представяме.*/* С термините „етерно тяло" и „жизнено тяло" авторът не възобновява просто древния и преодолян от науката възглед за „жизнената сила". Това той пояснява и в своята книга „Теософия", б.а./
С описанието на това „етерно" или „жизнено тяло" ние стигаме до точката, където ще срещнем и възраженията на съвременното мислене. Развитието на човешкия Дух е стигнало до там, че да се говори днес за съществуването на подобна част от човешкото същество, се смята за нещо ненаучно. Материалистическият начин на мислене не вижда в живия организъм нищо друго освен една сплав от физически вещества и сили, каквато се намира също и в неживия свят, в минерала. Счита се само, че в живите организми тази сплав е много по-комплицирана, отколкото в неорганичния свят. До неотдавна в обикновената наука съществуваха и други възгледи. Ако човек проследи някой от сериозните учени през първата половина на 19 век, ще установи, как тогава дори „истинските естественици" са предполагали, че в живото тяло съществува нещо различно в сравнение с неживия минерал. Говорело се за „жизнена сила". Разбира се, тогавашните учени не са си представяли тази „жизнена сила" както това, което по-горе нарекохме „жизнено тяло". Обаче в тази пред става все пак има предчувствие, че съществува нещо подобно. Те си представяли „жизнената сила" приблизително така, сякаш към живото тяло се прибавят физическите вещества и сили по същия начин, както магнитната сила на магнита прониква в обикновеното желязо. След време „жизнената сила" беше изхвърлена от науката. Появи се стремежът всичко да се обяснява с конкретните физически и химически причини. Днес при някои естественици в известно отношение наблюдаваме връщане назад. Някои от тях допускат, че понятия като „жизнена сила" и други подобни не са напълно лишени от смисъл. Но дори и такъв учен, който до пуска това, не би искал да има нищо общо с нашето описание на „жизненото тяло". По правило, ако се впуснем в спор с официалните възгледи, няма да доведе до никъде. Напротив, свръхсетивното познание непрекъснато трябва да признава, че материалистическото мислене е необходимо макар и странично явление, което съпровожда естественонаучния прогрес на нашето време. Този прогрес идва като резултат от изключителното усъвършенствуване на средствата за сетивно наблюдение. И в природата на човека е, че в хода на своето развитие усъвършенствува отделни способности за сметка на други. Прецизното сетивно наблюдение, което се разви до такава забележителна степен чрез естествените науки, остави на заден план онези човешки способности, които могат да ни доведат до „скритите светове". Обаче отново идва време, когато грижата за тези пренебрегнати способности трябва да стане нещо сериозно и необходимо. Невидимият свят няма да бъде признат чрез това, че се оборват съжденията, които с логическа последователност отхвърлят неговото съществуване, а като се изнесе този невидим свят в неговата истинска светлина. Тогава ще го признаят и тези, за които „времето е дошло".
Тук трябваше да споменем това, за да не бъдем обвинени в некомпетентност относно възгледите на естествената наука, особено когато говорим за „етерното тяло", което впрочем в определени кръгове се смята за чиста фантастика.
И така, етерното тяло е втората съставна част на човешкото същество. За свръхсетивното познанието е в много по-голяма степен реално отколкото физическото тяло. Подробно описание за него ще дадем в следващите части на тази книга, когато ще изтъкнем и в какъв смисъл трябва да се приемат подобни описания. За сега е достатъчно да кажем, че етерното тяло прониква от край до край в цялото физическо тяло и че то е като един вид архитект на последното, формата и строежът на всички органи се поддържат чрез потоците и движенията на етерното тяло. В основата на физическото сърце стои едно „етерно сърце", в основата на физическия мозък „етерен мозък" и т.н. Етерното тяло е разчленено също както физическото, само че много по-сложно. Докато при физическото тяло имаме строго обособени части, то навсякъде в етерното тяло имаме живо и неспирно преливане.
Етерното тяло е еднакво за човека и растенията, както физическото тяло е еднакво за човека и минерала. Всеки жив организъм има свое етерно тяло.
От етерното тяло свръхсетивното наблюдение се издига до следващата съставна част на човешкото същество. За да си изградим подходяща представа за нея, то насочва вниманието ни към съня, докато по отношение на етерното тяло вниманието ни беше насочено към смъртта.
Доколкото разглеждаме видимите явления, цялото човешко творчество е дейност, която се осъществява в състояние на будност. Тази дейност обаче е възможна само, ако човек непрекъснато черпи от съня възстановяване на своите изразходвани сили. По време на сън изчезват всякакъв вид мисли и действия; за съзнателния живот изчезва всяко страдание, всяко удоволствие. Докато при събуждането, от безсъзнателните дълбини на съня като от един скрит и тайнствен извор бликват силите на човешкото съзнание. Същото съзнание, което при заспиването угасва в дълбок мрак, при събуждането се появява отново. От гледна точка на свръхсетивното познание, това което непрекъснато пробужда живота от състоянието на безсъзнание, представлява третата съставна част на човешкото същество. Можем да я наречем „астрално тяло" (Astralleib).
Както физическото тяло не може да поддържа своята форма чрез намиращите се в него минерални вещества и сили без да бъде проникнато от етерното, така и силите на етерното тяло не могат чрез самите себе си да се изпълнят със светлината на съзнанието. Едно етерно тяло, предоставено само на себе си, би трябвало да се намира в състояние на непрекъснат сън. С други думи, то би могло да поддържа във физическото тяло само един растителен живот. Етерното тяло е будно само когато е озарено от астралното тяло. За сетивното наблюдение когато човек потъва в сън действието на астралното тяло изчезва. За свръхсетивното наблюдение обаче, то продължава да съществува, само че сега се явява отделено от етерното тяло или като един вид „излъчено" от него. Сетивното наблюдение няма нищо общо със самото астрално тяло; достъпни за сетивата са само проявленията на астралното тяло. А по време на сън такива проявления не съществуват. В същия смисъл както физическото тяло е еднакво за човека и минералите, а етерното тяло е еднакво за човека и растенията, така и астралното тяло е еднакво за човека и животните. Растенията са в състояние на непрекъснат сън. Който не разсъждава върху тези неща, лесно може да изпадне в заблуждението да приписва някакъв вид съзнание и на растенията, каквото със съответните разлики животните и хората имат в будно състояние. Това обаче може да се случи само тогава, когато си изграждаме една съвсем неточна представа за съзнанието. Всеки може да възрази, че когато упражним външно дразнение върху растението, то извършва определени движения, както и животното. В научния свят се говори за чувствителност на някои расте ния, които например свиват листата си, ако върху тях се упражнят определени външни въздействия. Отличителната черта на съзнанието обаче е не тази, че едно същество реагира спрямо някакво външно действие, а че дадено същество може да изживее в себе си нещо, което идва като един нов елемент, допълващ обикновената реакция. В противен случай би могло да се говори за съзнание и тогава, когато едно парче желязо се разширява под въздействието на топлината. Съзнание може да има само тогава, когато например топлината причинява болка.
Четвъртата съставна част, която свръхсетивното познание приписва на човека, няма аналог и не съществува никъде в околния свят. Тя го различава от всички останали същества и чрез нея той се превръща във венеца на сътворения свят. Свръхсетивното познание ни дава представа и за тази четвърта съставна част на човешкото същество като посочва, че в човешките изживявания, протичащи в будност, също има една съществена разлика. Тя изпъква веднага щом обърнем внимание върху следното. От една страна, докато е буден, човек е непрекъснато в центъра на определени изживявания, които по необходимост идват и си отиват, а от друга страна той има изживявания, при които това не е така. Разликата изпъква особено силно, когато сравним човешките изживявания с тези на животните. Животното реагира на външните въздействия по строго закономерен начин. В зависимост от топлината и студа, от болката и удоволствието, както и от други закономерно протичащи процеси в неговото тяло, животното има съзнание например за своят глад или жажда. Човешкият живот не се изчерпва само с такива изживявания. Човекът може да прояви желания и страсти, които надхвърлят тази елементарна закономерност. Ако нашите наблюдения върху едно животно са достатъчно продължителни, винаги бихме могли да докажем къде точно се намира поводът за определено действие или усещане извън тялото му или вътре в него. При човека това в никакъв случай не е така. Той може да изпитва желания и страсти, чийто повод не откриваме нито вън, нито вътре в неговото тяло. За всичко, което попада в тази област, трябва да търсим един особен източник. И в смисъла на свръхсетивната наука, този източник следва да се търси в човешкия „Аз". (Ich) Ето защо Аза ще разглеждаме и като четвърта съставна част на човешкото същество.
Ако астралното тяло бъде предоставено само на себе си, в него веднага биха се надигнали вълни на удоволствие и болка, на глад и жажда; но това, което не би могло да се породи в него, е усещането: във всичко то ва има нещо устойчиво и „трайно". Тук не става дума, че „трайното" означаваме като „Аз", но че „Азът" е този, който изживява трайното. Понятията в тази област трябва да са изключително прецизни, защото в противен случай неизбежно възникват всевъзможни недоразумения. С долавянето на нещо устойчиво и трай но в непрекъснатата смяна на вътрешните изживявания настъпва и зазоряването на „чувството за Аза". Фактът, че едно животно изпитва например глад, не му дава чувството за Аза. Гладът идва винаги, когато у дадено същество се появи съответната предпоставка. Ако предпоставката е налице, животното се нахвърля върху храната. Азовото чувство се проявява не само при наличието на тези предпоставки, а едва тогава, когато при едно предишно насищане с храна възникне удоволствие, съзнанието за което се запази, така че тласъкът към храната идва не само от сегашното усещане за глад, но и от миналото усещане за удоволствие.
Както физическото тяло се разпада, ако етерното тяло не го поддържа, както етерното тяло потъва в безсъзнание, ако то не се озарява от астралното тяло, така и астралното тяло би трябвало да потопява миналото в непрекъсната забрава, ако „Азът" не би запазвал миналото за настоящето. Това, което за физическото тяло е смъртта, което за етерното тяло е сънят, за астралното тяло то е забравата. С други думи: на етерното тяло е присъщ животът, на астралното тяло съзнанието и на Аза – споменът.
Човек лесно изпада в заблуждението да приписва на растенията определен вид съзнание, но още по-лесно може да сгреши ако започне да говори за спомен при животните. А колко близка до ума е мисълта, че куче то разпознава своя господар дори и след като не го е виждало продължително време. В действителност обаче, подобно разпознаване изобщо не е свързано със спомена, а с нещо много по-различно. Кучето изпитва опре делена привързаност към своя господар. Тя се определя от вътрешната същност на господаря; всъщност по следната доставя и удоволствието на животното, но в присъствието на господаря. И всеки път когато това присъствие е налице, то става и предпоставка за подновяване на удоволствието. Истински спомен обаче имаме едва тогава, когато едно същество не само усеща изживяванията си в момента, а когато то съхранява и тези от миналото. И все пак някой може да сметне, че кучето притежава спомени. Той си казва: кучето скърби, след като господарят му го е напуснал, следователно у него остава някакъв спомен за господаря. Това съждение също е погрешно. При съжителството с господаря, присъствието на последния се превръща за кучето в една потребност и тогава то усеща отсъствието също както глада. Без подобни разграничения, никой не може да постигне яснота върху истинските отношения в живота.
Изхождайки от определени предразсъдъци, би могло да се възрази, че все пак не би могло да се знае със сигурност, дали при животното съществува или не някакъв аналог на човешкия спомен. Подобно възражение възниква само в хода на повърхностни и неточни наблюдения. Ако внимателно наблюдаваме как се отнася животното към своите изживявания, ние ще установим и разликата между двата вида „отношение" това на животното и това на човека. Тогава ще открием, че животното „се отнася" като същество, което не притежава спомен. За свръхсетивното наблюдение това и без друго е ясно. Но всичко онова, което за свръхсетивно то наблюдение е непосредствен факт, може да бъде в неговите действия наблюдавано чрез сетивните възприятия и разбрано чрез методите на обикновеното мислене. А когато някой твърди, че човек узнава за своите спомени чрез вътрешно-душевни наблюдения, нещо, което при животните не може да се установи, той допуска една съдбоносна грешка. Своята способност да си спомня, човек не може в никакъв случай да извлече от вътрешните си душевни наблюдения; нея той може да извлече само от това, което изживява във самия себе си при отношението си спрямо нещата и процесите в околния свят. Тези опитности, които има със себе си, той разпростира по същия начин и спрямо другите хора, спрямо животните. Заслепяваща илюзия е да се смята, че човекът съди за съществуването на спомена само според душевните си наблюдения. Силата, която лежи в основата на спомена, може да се нарече и вътрешна, обаче съждението за нея включително и когато става дума за собствената личност може да се осъществи само чрез точния поглед върху причинните зависимости между живота и околния свят. Тези зависимости можем да установим както у себе си, така и при животното. Спрямо всички тези неща нашата официална психология сериозно страда поради своите неточни и недиференцирани представи, почиващи най-вече на погрешни наблюдения.
За „Аза" споменът и забравата означават приблизително същото, каквото за астралното тяло означават будността и сънят. Както сънят премахва грижите и тревогите на деня, така и забравата простира едно було над неприятните случки в живота и по този начин заличава една част от миналото. И както сънят е необходим, за да укрепнат изчерпаните жизнени сили, така и човек трябва да изтрие от спомена определени части от своето минало, ако иска да застане свободен и безпристрастен пред възможността за нови изживявания. И тъкмо от забравата израстват нови сили за възприемане на новото. Нека размислим върху едно толкова обикновено нещо, каквото е усвояването на писането. Детето забравя всички усилия, които е употребило, за да се научи да пише. Така това, което остава, е способността да пише. И как би писал човек, ако при всяко хващане на писалката, в душата му бликваха спомени за всичко изживяно от него през ученическата възраст? Впрочем споменът се проявява в различни по сила степени. Най-простата форма на спомена имаме, когато човек възприема даден предмет и после, след като се е отстранил от него, може да пробуди в себе си представата за този предмет. Той си изгражда тази представа докато е възприемал предмета. По същото време между неговото астрално тяло и неговия Аз протича строго определен процес. Астралното тяло превръща външното впечатление в акт на съзнанието. В противен случай ако Азът не би приел познанието в себе си и не би го превърнал в своя достояние познанието за предмета би продължило само, докато той се намира в непосредствен досег с човека.
Точно тук свръхсетивният подход към нещата ясно разграничава телесното от душевното. За астрално тяло говорим дотолкова, доколкото имаме предвид възникването на знание за един конкретен предмет. А това, което придава на знанието елемента трайност, означаваме като душа. От казаното обаче става ясно, колко дълбоко свързани в човека са астралното тяло с онази част от душата, която придава на знанието елемента трайност. Ето защо тази комбинация също можем да означим като астрално тяло. Ако се стремим към по-точна дефиниция на нещата, астралното тяло на човека ще наречем още душевно тяло (Seelenleib), а душата, доколкото тя е свързана с него, ще наречем Сетивна Душа (Empfindungsseele).
Азът се издига до една по-висока степен в своето развитие, ако насочи дейността си върху това, което е усвоил като знание от външните предмети. Точно чрез тази дейност Азът все повече се освобождава от предметите на възприятието, за да работи в своята собствена област. Тази част от душата, която е ангажирана с всичко това, ще наречем Разсъдъчна (Verstandesseele) или Чувствуваща Душа (Gemutseele). Както Сетивната така и Разсъдъчната Душа работят с впечатленията от сетивно възприеманите предмети и със следите, които запазват от тях в паметта. Тук душата е напълно отдадена на това, което за нея представлява нещо съвсем външно. Отвън тя е приела също и това, което после превръща чрез паметта в свое лично притежание. Но душата има много по-големи възможности. Тя е не само Сетивна и Разсъдъчна Душа. Свръхсетивният възглед без никакви усилия успява да изгради у нас една представа за тези възможности, като ни насочва към един обикновен факт, който трябва да бъде оценен според своето огромно значение. Този факт е, че в цяла та езикова сфера има едно единствено наименование, което по своята същност се различава от всички останали. Това е наименованието „Аз". Всеки човек може да назове с каквото и да е друго наименование останалите предмети и същества. Но като обозначение на едно същество, „Азът" има смисъл само тогава, когато това същество само назовава себе си с името „Аз". При никакви обстоятелства името „Аз" не може да прозвучи отвън и да стигне до ухото на даден човек. Той може да го употреби единствено по отношение на се бе си. Аз съм „Аз" само за мен, за всеки друг, аз съм „ти", и всеки друг е за мен „ти". Този прост факт е външен израз на едно дълбока истина. „Азът" е независим от целия външен свят; ето защо и неговото име никога не може да прозвучи отвън. Религиозните вероизповедания, които съзнателно са съхранили връзката си със свръхсетивния възглед, определят „Аза" като „неизразимото име на Бога". И когато занапред ще употребяваме този израз, нека имаме предвид това. Нищо външно няма достъп до тази част на човешката душа, за която става дума тук. Тук е „скритото светилище на душата". Тук достъп може да получи само такова същество, което е сродно с душата. „Бог, който живее в човека, говори, когато душата познава себе си като Аз". Както Сетивната и Разсъдъчната Душа живеят във външния свят, така и една трета съставна част на душата ако тя стигне до възприемането на своята собствена същност се потопява в Божествения свят.
Тук лесно може да възникне недоразумението, че подобен възглед смята Аза и Бога за едно цяло. В случая не се твърди че Азът е Бог, а само това, че той е от едно и също естество с Божественото. Когато някой казва, че една капка морска вода има същия състав като морето, нима твърди, че капката е самото море? Или с други думи: както капката се отнася към морето, така и Азът се отнася към Божественото. Човекът може да намери в себе си нещо божествено, само защото неговата първична същност е взета от Божествения свят. Ето как чрез тази трета съставна част на душата, човек постига едно вътрешно знание за себе си, също както чрез астралното тяло постига знание за външния свят. Тайната Наука нарича тази трета съставна част на душата Съзнаваща Душа (Bewusstseinseele). Следователно, от гледище на Тайната Наука душата е изградена от три съставни части: Сетивна Душа, Разсъдъчна Душа и Съзнаваща Душа, а тялото от физическо, етерно и астрално тяло.
Правилното разбиране на „Аза" се затруднява от известни грешки в психологическите наблюдения, сходни с тези, които вече посочихме по отношение на паметовите възможности. Мнозина смятат, че могат да посочат примери, които са опровержение на казаното по-горе, макар че обикновено те се оказват примери на потвърждение. Такъв е случаят със забележките върху „Аза", които Едуард фон Хартман прави на страница 55 и следващите в своята книга „Основи на психологията". Той казва: „По начало себесъзнанието е по-древно от думата Аз. В развитието на езика личните местоимения са значително по-късен продукт и те имат значение преди всичко като съкращения. Думата Аз е само един съкратен заместител относно личното име на говорещия, но такъв заместител, който всеки говорещ употребява за себе си, независимо от това, с какво собствено име го назовават другите. Себесъзнанието може да се развие до твърде висока степен при животните, както и при необразовани глухонеми хора, без при това да е свързано с някакво собствено име. Съзнанието за собственото име може напълно да замести липсващата езикова употреба на Аза. По този начин се премахва и всякакъв магически ореол, с който мнозина обвиват думичката „аз"; тя не може да прибави абсолютно нищо към понятието „себесъзнание", а само извлича от него цялото свое съдържание." Човек може да бъде на пълно съгласен с подобни размишления, дори и с това, че думичката „аз" не трябва да се обвива с никакъв магически ореол, който само смущава ясния поглед върху тези неща. Обаче постепенно утвърденото словесно обозначение на даден факт изобщо не е решаващо за неговата вътрешна същност. В случая важното е, че вложената в себесъзнанието Азова същност е „по-древна от думата Аз". Да, човекът е заставен да прибегне до тази думичка с нейните свойства, валидни единствено за него за да изрази отношението си към външния свят по един коренно различен от животното начин. Както не можем да стигнем до геометричната характеристика на триъгълника като проучим как е възникнала думата „триъгълник", така не сме в състояние да се произнесем и върху същността на Аза, ако проучим етимологичното възникване и езиковата предистория на думата „аз".
Истинската природа на „Аза" се разкрива едва в Съзнаващата Душа. Докато в „сетивния" и „разбиращ" елемент душата е някак разпръсната, тъкмо като Съзнаваща Душа тя се доближава до своята истинска същност. С помощта на Съзнаващата Душа „Азът" може да бъде възприеман, и то не по друг начин, а като определена вътрешна дейност. Представите за външните предмети се образуват в зависимост от появата, промените, изчезването на предметите и т.н.; тези представи обаче продължават да работят в човешкия разсъдък чрез своята собствена сила. Ако обаче Азът поиска да възприеме сам себе си, той не може да стори това просто като се отдаде на самия себе си; за да стигне до съзнанието за себе си, Азът трябва да прояви вътрешна активност в своите собствени дълбини. С възприемането на „Аза", с размисъла върху себе си, започва и една нова дейност на Аза. Чрез нея възприемането на Аза в Съзнаващата Душа добива за човек едно съвсем различно значение от онова, което нахлува към Аза чрез трите съставни части на тялото и чрез двете съставни части на душата. Силата, която изявява Аза в Съзнаващата Душа, е същата, която се проявява в целия останал свят. Само че в тялото и в по-низшите съставни части на душата, тя се проявява в своите действия не непосредствено, а косвено и незабележимо. Нейната най-низша изява се осъществява чрез физическото тяло; после постепенно се издига до това, което изпълва Разсъдъчната Душа. Би могло да се каже, че с издигането над всяка по-горна степен отпада и някоя от обвивките, които скриват невидимия свят. В това, което изпълва Съзнаващата Душа, целият скрит свят грейва като в най-съкровения храм на душата. Обаче тук той е само като малка капка в морето на всепроникващите духовни сили. И човек трябва да ги обхване най-напред тъкмо тук. Той трябва да ги познае в самия себе си; после той може да ги открие и навсякъде другаде.
Това, което прониква в Съзнаващата Душа като една малка водна капка, Тайната Наука нарича Дух. Така Съзнаващата Душа е свързана с Духа, който пък от своя страна представлява скритата същност на всяко проявление. Ако човек се стреми да обхване Духа във всичките му проявления, той трябва да стори това по същия начин, по който е обхванал Аза в Съзнаващата Душа. Но той трябва да приложи дейността, която го е довела до възприемането на Аза и спрямо целия видим свят. И тогава той се издига до още по-висока степен на своето развитие. Към своите телесни и душевни съставки той прибавя вече нещо ново. Следващото, което той сам завладява, е потопено в по-низшите пластове на душата му. И всичко това става чрез определена работа на Аза върху човешката душа. Доколко човек е напреднал в тази работа, проличава, ако сравним едно лице, което все още е напълно отдадено на низши страсти и на т.н. сетивни удоволствия, с човек, облъхнат от благороден идеализъм. В известен смисъл, можем да разглеждаме последния като произлязъл от първия, ако той би превъзмогнал низшите влечения и би се обърнал към висшия живот. Така той чрез Аза е по действувал облагородяващо и одухотворяващо върху своята душа. Азът е станал господар на целия душевен живот. Това въздействие може да се усили до такава степен, че в душата да не се пробужда вече никаква страст, никакво удоволствие, без Азът да бъде силата, която допуска това. По този начин цялата душа се превръща в едно откровение на Аза, каквото по-рано е била само Съзнаващата Душа. Всъщност целият културен живот и всеки духовен стремеж на хората се състои в определена работа, чиято цел е да постигне именно това господство на Аза. Всеки наш съвременник е включен в тази работа, независимо дали иска или не, дали има или няма съзнание за това.
Чрез този вид работа човешкото същество се издига до по-високи степени на своето развитие; чрез нея човек развива нови съставни части на своето същество. Засега те са скрити зад видимия свят. Но чрез тази работа на Аза върху душата, човек може да стане не само господар над нея и да извади наяве скритите там сили. Той може да разшири тази работа и да я прехвърли върху астралното тяло. По този начин Азът завладява астралното тяло, като се съединява с неговата скрита същност. Това завладяно и преобразено от Аза астрално тяло ще наречем Дух-Себе, или Духовно Себе (Geistselbst). (Източната мъдрост го нарича „Манас".)
В лицето на Духовното Себе имаме една още по-висша съставна част на човешкото същество, която е в зародишен вид, но която работейки върху себе си човек ще проявява все повече и повече.
Както човек овладява астралното тяло, прониквайки в скритите зад него сили, така в хода на развитието става и с етерното тяло. Обаче работата над етерното тяло е много по-интензивна, отколкото тази над астралното тяло, защото това, което се крие в етерното тяло, е обвито с две обвивки, докато скритото в астралното тяло е обвито само в една. Можем да си изградим понятие за разликата в работата над двете тела, като посочим известни промени, които настъпват у човека в хода на неговото развитие. Нека първо помислим какви душевни качества се развиват, когато Азът работи над душата; как се променят удоволствието и желанията, радостта и болката. Нужно е само човек да си спомни времето на своето детство: От какво е изпитвал радост, какво му е причинявало болка? Какво ново е научил, което може да прибави към познанията си от детството? Всичко това обаче е само израз на факта, по какъв начин Азът е добил власт над астралното тяло. Защото астралното тяло е носител на удоволствието и болката, на радостта и страданието. И нека сравним всичко това с обстоятелството, колко слабо се променят в хода на времето определени качества на човека, например неговият темперамент, характеровите му особености и т.н. Едно избухливо дете често проявява избухливост и по-късно, в своята зряла възраст. Понякога тези неща са толкова очебийни, че има мислители, които напълно отричат възможността от промени в човешкия характер. Те смятат, че характерът е нещо трайно през целия живот и само се проявява в една или друга посока. Подобна преценка се основава единствено върху непълни и недостатъчни наблюдения. Хора с развит усет за тези неща, ясно виждат, че и характерът, и темпераментът на човека се променят под влиянието на неговия Аз. Несъмнено, спрямо по-горе изброените качества, тази промяна е много по-бавна. Двата вида промени бихме могли да сравним с движението на часовниковите стрелки. Промените в астралното тяло се отнасят към тези в етерното тяло, както движението на голямата стрелка се отнася към движението на малката стрелка. Силите, които предизвикват тези промени в характера и темперамента, принадлежат на етерното тяло. Те са от същия род с онези сили, които се проявяват в областта на биологичния живот, т.е. силите на растежа, размножението и т.н. Тези неща ще бъдат истински осветлени в следващите глави на книгата. Впрочем Азът работи над астралното тяло, не когато човек просто се отдава на удоволствие и болки, на радости и страдания, а когато настъпват промени в тези устойчиви душевни качества. Работата на Аза се простира и върху етерното тяло например тогава, когато той упражнява дейността си и предизвиква промени в характера, темперамента и т.н. За тази промяна работи всеки човек, независимо дали го съзнава или не. Най-мощните импулси в обикновения живот, които съдействуват за тази промяна, са религиозните. Когато Азът позволи на импулсите, бликащи от религиозния живот, да проникват в него, тогава те образуват там, в Аза, една сила, чиито въздействия стигат чак до етерното тяло, за да го променят и преобразят, докато астралното тяло се променя от много по-слаби въздействия. Тези по-незначителни въздействия, които самият живот предлага на човека образование, размисли, облагородяване на чувствата и т.н. подлежат на всевъзможни колебания и разпокъсаност; религиозните чувства обаче придават на цялата мисловна, чувствена и волева активност един отпечатък на единство и цялост. Наред с това, те озаряват и целия душевен живот с една проникваща и постоянна светлина.
Днес човек мисли и чувствува едно, утре друго; поводите за това са най-различни. Ако обаче човек е под въздействието на своето трайно религиозно светоусещане и долавя нещо, което остава неподвластно на каквито и да е колебания, той ще пренесе днешните си мисли и чувства също и в утрешния ден. Ето защо религиозното свето усещане играе решаваща роля в душевния живот и в хода на времето въздействията му непрекъснато укрепват, защото протичат в условия на непрекъснато повторение. Поради тази причина те постигат и силата да действуват върху етерното тяло.
По сходен начин въздействува върху човека и истинското изкуство. Когато чрез външните форми, цветове и звуци човек проникне движен от своите представи и чувства в скритата духовна същност на едно художествено произведение, тогава импулсите, които Азът приема по този начин, достигат наистина чак до етерното тяло. И ако доведем тази мисъл докрай, ще преценим какво огромно значение има изкуството за всяко човешко развитие. Тук посочихме само отделни действия на Азовите импулси върху етерното тяло. Но в човешкия живот има и много други въздействия, които не са толкова отчетливи. Впрочем дори и от няколкото посочени примери е ясно, че човешкото същество има и друга съставна част, също скрита, върху която Азът непрекъснато работи... Тя е втората съставна част на Духа и можем да я наречем Дух-Живот (Lebensgeist) (Източната мъдрост прибягва до името „Буди"). Изразът „Дух-Живот" е подходящ, защото в това, което той обозначава, действуват същите сили, както и в „жизненото тяло", само че, когато те се проявяват като жизнено тяло, в тях не действува човешкият Аз. Но когато се проявяват като Дух-Живот, те са проникнати от дейността на Аза.
Интелектуалното развитие на човека, пречистването и облагородяването на неговите чувства и воля, са мярката за преобразяването на неговото астрално тяло в Духовно-Себе; неговите религиозни изживявания и някои други опитности се отпечатват върху етерното тяло и го превръщат в Дух-Живот. В хода на обикновения живот това става малко или много несъзнателно. Напротив, т.нар. Посвещение на човека се състои в това, че с помощта на средствата, дадени му от свръхсетивното познание, той взема съзнателно в свои ръце и процесите, разиграващи се в Духовното Себе, и тези в Духа-Живот. За тези средства Ще говорим по-нататък в тази книга. Наложително беше само предварително да посочим, че наред с тялото и душата, в човека действува и Духът. По-нататък ще покажем, по какъв начин Духът е свързан с вечната същност на човека за разлика от начина, по който е свързан с неговото тленно тяло.
Обаче дейността на Аза не се изчерпва с работата му върху астралното и етерното тяло. Тази дейност се простира и върху физическото тяло.
Един полъх от влиянието на Аза върху физическото тяло имаме, когато при определени изживявания настъпва например изчервяването и побледняването. Винаги когато чрез Азовата дейност настъпват някакви промени във физическото тяло, следва да знаем, че Азът действително е свързан с невидимите сили на това тяло; с онези сили, които са в основата на неговите физически процеси. В този случай казваме, че чрез една такава дейност Азът работи върху физическото тяло. Този израз не трябва да бъде разбиран погрешно, в смисъл че става дума за нещо грубо материално. Грубо-материалният облик на физическото тяло е само неговата външна страна. Зад нея действуват скритите сили на човешкото същество и тези сили са от духовно естество. Тук не говорим за работа върху материалната субстанция на физическото тяло а то само на пръв поглед изглежда материално а за духовна работа върху скритите сили, които непрекъснато го изграждат и разрушават. Улисан в ежедневието, човек трудно може да се досети за тази работа на Аза върху физическото тяло. Яснота може да получи само, ако чрез свръхсетивното познание я поеме в свои ръце. Но тогава той ще установи и наличието на трета духовна част на човека. В противоположност на физическия човек, ще я означим като Човекът-Дух (Geistesmensch). (Източната мъдрост използва името „Атма")
Спрямо „Човека-Дух" също може лесно да се изпадне в заблуждение, тъй като физическото тяло се смята за най-низша съставна част на човека, и трудно можем да си представим, че работата върху физическото тяло трябва да доведе до най-висшата част на човешкото същество. Но тъкмо поради тази причина, че физическото тяло крие действуващия в него Дух с три обвивки, необходима е най-висша степен на човешка работа, за да бъде съединен Азът с това, което представлява неговият скрит Дух.
Така за Тайната Наука човек е изграден от следните съставни части. От телесно естество са: физическото, етерното и астралното тяло. От душевно естество са: Сетивната Душа, Разсъдъчната Душа и Съзнаващата Душа. Азът е този, който разпръсква своята светлина в душата. От духовно естество са: Духовното Себе, Духът-Живот и Човекът-Дух. От казаното до тук е ясно, че Сетивната Душа и астралното тяло са тясно свързани и в известен смисъл образуват едно цяло. По същия начин образуват едно цяло Съзнаващата Душа и Духовното Себе. Защото Духът просиява в Съзнаващата Душа и оттам прониква с лъчите си в останалите съставни части на човешката природа. След всичко това можем да говорим за следното разчленение на човека. Астралното тяло и Сетивната Душа могат да се приемат като една съставна част, Съзнаващата Душа и Духовното Себе също могат да се приемат като едно цяло, а Разсъдъчната Душа поради нейното участие в природата на Аза, който обаче все още не съзнава напълно своята духовна същност можем да наречем направо „Аз". Така стигаме до следните 7 части на човека:

1) Физическо тяло
2) Етерно или жизнено тяло
3) Астрално тяло
4) Аз
5) Духовно Себе
6) Дух-Живот
7) Човек-Дух.

Дори и за материалистично мислещия наш съвременник тази подялба на човека според числото 7 изобщо не би изглеждала „неясно магична", ако той точно се придържа към смисъла на горните размишления, и ако предварително сам не влага „магичен" елемент в тези неща. За описаните „седем" части на човешкото същество сме длъжни да говорим само от гледна точка на духовното наблюдение. По същия начин се говори за седемте цвята на светлината или за седемте тона на музикалната гама (като октавата се смята за повторение на основния тон). Както светлината се проявява в седем цвята, а тонът в седем степени, така и цялостната човешка природа включва в себе си посочените седем части. Както числото седем не внася нищо „суеверно" в областта на музиката и цветовете, така стоят нещата и по отношение на седемстепенното разчленение на човека. (Когато преди време подобни описания бяха съобщени устно, някой възрази, че числото седем не може да се приложи в областта на цветовете, защото отвъд „червеното" и „виолетовото" съществуват такива „цветове", които чисто и просто окото не може да възприеме. Но дори и в този случай, сравнението с цветовете е уместно, защото отвъд физическото тяло от една страна, и отвъд Човека-Дух от друга страна, човешката природа също „продължава"; само че за средствата на духовното наблюдение тези продължения са „духовно невидими", както невидими за физическото око са и цветовете отвъд червеното и виолетовото. Тази забележка трябваше да бъде направена, защото мнозина смятат, че свръхестественият метод се разминава съществено с естественонаучното мислене и спрямо него той е направо дилетантство. Ако обаче човек добре вникне в казаното дотук, ще открие че практически свръхсетивният възглед никъде не се оказва в противоречие с истинската естествена наука нито когато подлага на анализ определени факти от естествената наука, нито когато с направените тук обобщения той влиза в непосредствени отношения със самия естественонаучен подход към света.)
 



Гласувай:
25



1. yotovava - знаех само за 5 тела
22.06.2012 13:59
1) Физическо тяло
2) Етерно или жизнено тяло
3) Астрално тяло
4) Аз
5) Духовно Себе
6) Дух-Живот
7) Човек-Дух.
цитирай
2. taidzi - 1. yotovava
22.06.2012 16:19
Различните автори дават разнообразни класификации на човешките тела . Има варианти и с 8 , дори с 9 тела . Предполага се , че тази разлика се дължи на нееднаквата степен осъзнаване , която изследващите имат .
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: taidzi
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1441783
Постинги: 284
Коментари: 885
Гласове: 3890
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031