Зараждане на мисълта

Малко хора извън кръга на изучаващите психология са си давали труда да разрешат въпроса как се заражда мисълта. Ако се замислим, ще видим, че още като деца ние притежаваме вече оформени множество мисли - огромен склад от тъй наричаните “вродени” идеи. Това са идеи, които носим със себе си - синтезирани и обобщени резултати от наши минали опитности в предишни животи. С такъв умствен багаж ние навлизаме в този живот, така че психологът не е в състояние да установи чрез непосредствени наблюдения как се заражда мисълта.

И все пак той би могъл да научи това-онова от наблюденията си над едно дете, защото както новото физическо тяло повтаря набързо в утробния си период дългата физическа еволюция на човечеството, така и новото умствено тяло преминава в детството стадиите на своето дълго минало развитие. Наистина, умственото тяло по никакъв начин не би могло да се отъждестви с мисълта и следователно с простото изучаване на новото умствено тяло всъщност не можем да установим как се заражда мисълта. Това е още по-вярно, ако се има предвид, че хората, които могат да изучават умственото тяло непосредствено са малко, а другите са ограничени да правят изводи само въз основа на резултатите от дейността на това тяло, които могат да се наблюдават отразени върху неговия по-плътен другар - физическия мозък и нервната система. Самата мисъл е нещо също толкова различно от умственото тяло, колкото и от физическото; тя принадлежи на съзнанието откъм неговата живот-страна, докато умственото и физическото тела принадлежат на форма-страната, на материята и са просто преходни носители или средства за проява. Както вече казахме, изследователят трябва винаги да има предвид “разликата между този, който знае и ума, който е неговото средство за постигане на знанието”, както и даденото вече определение на думата “ум” - умствено тяло и манас - едно сложно образувание.

Можем обаче, изучавайки въздействието на мисълта върху тези млади тела, по аналогия да направим извод за начина, по който възниква мисълта, когато едно Аз, от която и да е Вселена, влиза за първи път в контакт с не-Аза. Наблюденията могат да ни помогнат според правилото “Каквото е горе, това е и долу”. Тук всичко е само отражение и изучавайки отраженията, можем да научим нещо за предметите, които ги хвърлят.

Ако внимателно наблюдаваме едно дете, ще установим, че усещанията - отклик на дразнения с чувство на удоволствие или мъка - предшестват всеки признак на ум. Това означава, че неопределени усещания предшестват определени познания. Преди раждането детето е било поддържано от жизнените сили, течащи в майчиното тяло. Когато то започне независим живот, притокът на тези сили секва. Тогава майчиният живот тече вече вън от тялото на детето и не се подхранва от него. С намаляването на жизнените сили започва да се долавя нужда и тази нужда е мъка. Удовлетворяването й пък доставя удоволствие и детето изпада отново в несъзнателност. Появяват се първите слухови и зрителни усещания, но все още не се забелязва признак на разбиране. Първият признак на ум се появява, когато видът и гласът на майката или дойката се свържат с постоянно подновяващата се нужда и с доставянето на удоволствие чрез хранене - когато чрез паметта се появи връзка между група повтарящи се усещания и външен обект, който се разглежда като нещо отделно и като причина на тези усещания. Мисълта е осъзнаването на връзка, обединяваща в един цялостен образ многото усещания и външния обект. Това е първата проява на ум, първата мисъл; технически, това е перцепция[1]. Същността на тази перцепция е установяването на връзка, подобна на гореописаната, между една единица съзнание (Джива) и даден обект; там, където се установи такова отношение, има мисъл.

Този прост и вечно повтарящ се случай може да послужи като пример за това как се ражда мисълта в едно отделно Аз, т.е. в едно троично Аз, затворено в обвивка от материя, независимо колко фина е тя; едно Аз, различно от Единния Аз. В такова едно отделно Аз усещанията предшестват мислите, вниманието на Аза се събужда от впечатления, направени му от някои усещания, на които то откликва. Силното усещане за нужда, дължащо се на намаляването на жизнената енергия, само по себе си не поражда мисъл. Но нуждата, която се удовлетворява при срещата с млякото, оставя определено впечатление, следвано от чувство на удоволствие. След като това достатъчно често се е повтаряло, Азът достига повърхността слепешката, пипнешком; повърхността, защото оттам са дошли впечатленията. Жизнената енергия тече в умственото тяло и влива в него живот така, че то започва да отразява (първоначално слабо) предмета, предизвикал усещането. Тази промяна в умственото тяло, след като бъде повторена много пъти, разбужда Аза откъм неговата познавателна страна и той започва съответно да трепти. Изпитвал е нужда, осъществява се среща, изпитва удоволствие, но със срещата се появява и образ - въздействано е както върху устните, така и върху очите, като двете сетивни впечатления се сливат. Неговата собствена вътрешна природа свързва нуждата, срещата, образа и удоволствието в едно и тази връзка е мисъл. Докато той не отговори на въздействията по такъв начин, мисъл няма; Азът е този, който възприема, а не нещо друго или по-нисшестоящо.

Новият начин на възприемане оформя желанието; съзнанието престава да усеща неясна нужда от нещо и оформя желание за нещо вече определено - за мляко. Но първоначалното възприятие трябва да бъде преразгледано, защото Познавателят е свързал три неща в едно, а едно от тях трябва да се отдели - желанието. За отбелязване е, че първоначално появата на човека, който дава млякото, извиква нуждата, т.е. Познавателят извиква нуждата, когато се появи образът, асоцииран с нея - детето, макар и да не е гладно, ще желае гръдта на майката, когато я види. По-късно тази погрешна връзка се преустановява и майката се възприема като причина и цел на удоволствието. Така възниква желанието за майката, което по-нататък става импулс за мисъл.

[1] От лат. perceptio = възприемане. Псих.Отражение на непосредствено въздействащите върху сетивните органи предмети и явления от реалния свят.