Много от разгледаното по-горе указва начина за постигане на умствен покой, но за да осъзнаем защо той е толкова необходим, трябва ясно да схванем, да осъзнаем своето място във Вселената.
Ние сме част от един велик Живот, който не знае неуспех, който не губи нищо от своята енергия и сила, за който няма напразно изхабено усилие, който “въвеждайки ред, мощно и бързо” носи световете напред към тяхната цел. Да се смята, че нашият малък живот е отделна независима единица, бореща се за своето битие против безброй други независими единици, е възможно най-голямата заблуда. Докато гледаме по този начин на света и на живота, покоят ще е неизмеримо далеч във висините над нас. Но ако чувстваме и знаем, че всички хора (като духовни същества) са едно, тогава умственият покой ни принадлежи, без да се страхуваме, че можем да го изгубим.
Всички наши проблеми произлизат от това, че мислим за себе си като за отделни единици, като по този начин се въртим само около нашите собствени умствени оси, мислим само за собствените си интереси, цели, радости и мъки. Едни правят това по отношение на материалните неща в живота и те са най-недоволните от всички хора; те са, които грабят безспир от общите материални блага и безполезно ги трупат за себе си. Други постоянно гонят собствения си напредък във висшия живот - добри и ревностни хора, но също недоволни и неспокойни. Те се следят и се самоанализират непрекъснато: “Напредвам ли? Зная ли повече, отколкото знаех миналата година?” и т.н., умирайки от безпокойство за собствения си напредък, изпълнени с мисли единствено за нематериалната си печалба.
Покой не може да се постигне в безкрайно търсене на начини как да бъде удовлетворено отделното аз, макар и в по-висшите негови принципи. Покой може да се открие в отричането на отделното съществуване, в потапянето в Аза, който е Едно; Аза, който се проявява във всяка стъпка на еволюцията, в нашия етап на развитие, така както и във всеки друг.
Желанието за духовно развитие е ценно, тъй като нисши желания омотават и спъват търсещия. Благодарение на страстното желание за духовно израстване, той има силата да се освободи от тях, но това не дава и не би могло да даде онова щастие, което може да се намери само когато се отхвърли отделното аз и се постигне великото Аз като такова, заради което сме живи. Даже в обикновения живот несебелюбивите, онези, които живеят за другите хора, са по-щастливи. Тези, които непрекъснато търсят щастието там, където не може да бъде открито, са вечно недоволни.
Ние сме великото Аз и следователно радостите и страданията на другите са също толкова и наши и степента на покой, до която достига нашият ум е пропорционална на това, доколко можем да усетим единството и доколко се опитваме да живеем така, че да споделяме живота, който тече през нас, с целия свят.
Покой чувства този, в когото всички желания идват,
както реките към океана текат,
без да го променят в същината му:
неизменен стои той сред желанията[1].
Колкото повече желаем, толкова повече стремежът към щастие - което всъщност е нещастие - расте. Тайната на покоя е в познанието на Аза и мисълта: “Това Аз съм аз” ще помогне за достигането на такъв умствен покой, който не може да бъде от нищо разрушен.
[1] Бхагават-гита, II, 70
Мисловната сила по Ани Безант (9)
Мисловната сила по Ани Безант (10)
Това определено ми стана интересно... Тогава мога да съм сигурна, че няма Господ (онзи, в който хората вярват), че аз съм Господ и като такъв мога да променям света.
Но това на равнище мисъл..а ако намесим емоциите?
