Човек трябва да започне да се упражнява, след като се запознае с теорията на съсредоточаването.

Ако е с религиозен дух, ще бъде доста улеснен, тъй като би могъл да използва предмета на своето религиозно почитание като предмет на съзерцание, защото когато сърцето е силно привързано към нещо, умът лесно се спира на него, възпроизвеждайки в себе си любимия образ без усилие. Умът постоянно е подбуждан от желанието и винаги служи на удоволствието. Това, което доставя удоволствие, е непрекъснато търсено от ума; той постоянно се стреми да предлага образи, които доставят удоволствие и да отхвърля онези, които причиняват мъка. Ето защо ще съзерцава с охота любим образ, бидейки поддържан в това състояние от удоволствието, което той му доставя, и ако бъде насила отдръпнат, ще се върне сам отново към него. Един всеотдаен човек може с лекота да постигне висока степен на съсредоточаване. Той ще размишлява за предмета на своето почитание, създавайки с помощта на въображението си колкото е възможно по-ясен образ на този предмет, и ще прикове ума си в него. Така един християнин ще мисли за Христос, за Дева Мария, за любимия светия или за своя ангел-хранител; един индус ще мисли за Махешвари, за Вишну, за Ума, за Шри Кришна; един будист ще мисли за Буда, за Будисатва и т.н. По този начин умът се съсредоточава с малко усилия и с най-малко загуба на енергия.

Когато човек не разполага с предмет на почит, привличането пак може да бъде от помощ, като в такъв случай се използва привързаността към някоя мисъл, а не към лице. Първоначалните опити за съсредоточаване трябва да се правят с помощта именно на такава мисъл. За напредналите привлекателният образ се заменя с някоя дълбока мисъл или възвишена цел. В този случай притегателната сила е умственият интерес, силното желание за знание - един от съкровените човешки стремежи. Друга твърде полезна форма на съсредоточаване за онези, които не са привързани към някоя личност като към предмет на всеотдайност, е да бъде избрана и използвана за съсредоточаване някоя добродетел. По такъв начин наистина би могла да бъде развита почитта в човека, защото такъв един предмет говори на сърцето с любов за умствена и нравствена красота. Умът трябва да си представи добродетелта във възможно най-цялостен вид и след като добре разгледа всички нейни страни, да се насочи към същността й. Съществена, макар и второстепенна, полза от този вид съсредоточаване е фактът, че когато умът приеме формата на добродетелта и преповтаря нейните трептения, тя постепенно става част от природата му и дълбоко пуска корен в характера на човека. Това приемане на форми от ума наистина го организира, защото той винаги бързо се връща към онези, които е бил принуждаван да заема и те стават обичайни форми на неговото изразяване.

Вярно е казано в древността: "Човек е творение на мисълта; върху каквото мисли в този живот, такъв става в следващия."[1]

Когато умът изгуби от поглед своя предмет, бил той на почит или размишление (както често ще ни се случва), той трябва да бъде връщан назад и отново упътван към него. Често пъти умът ще скита надалеч незабелязано, докато ученикът изведнъж се усети, че мисли за нещо съвсем различно от това, което трябва. Това ще се повтаря отново и отново, при което трябва търпеливо да връщаме ума назад - уморителна работа, но друг начин за съсредоточаване няма.

Едно полезно и поучително умствено упражнение за случаите, когато умът незабелязано е избягал, е да бъде връщан назад по същия път, по който се е отклонил. Това упражнение увеличава контрола на ездача над избягалия кон, като се намалява неговата склонност да се измъква.

Последователното мислене, макар и да е стъпка към съсредоточаването, не е самото съсредоточаване, защото при него умът преминава от една поредица образи към друга, а не е прикован само върху един образ. Но тъй като последователното мислене е много по-лесно от съсредоточаването, начинаещият може да си помогне с него за постигне на по-трудната задача. Често за религиозния човек е полезно да си избере епизод от живота на лицето, предмет на почитанието му, като си представи този епизод във всичките му подробности, цялата картина на действието, заедно с околната среда и цветовете. Така постепенно умът се концентрира първоначално върху общата картина и оттам полека-лека само върху централната фигура на действието - предмета на почитание. Бъде ли възпроизведено по този начин случилото се в ума ни, появява се чувство за реалност и е твърде възможно да се осъществи магнетично общуване със записите за тази случка във висшите полета - вечната й фотография в космичния етер - и да се достигне много по-истинско знание за нея, отколкото чрез каквито и да било външни описания. По същия този начин религиозният човек би могъл да се свърже с предмета на почитанието си, влизайки чрез това директно общуване в много по-тясна връзка с него, отколкото иначе е възможно, защото съзнанието не е ограничено от физическото пространство, а се намира там, накъдето е отправено - нещо, на което вече се спряхме.

[1] Чандоги-упанишад, III, XIX, 1